Този празник се отбелязва всяка година на 4-ти септември, откакто бива учреден с Указ № 21.430 от 1949 година. По това време президент на латиноамериканската държава е Хуан Доминго Перон. Датата е избрана неслучайно – тя напомня за пристигането на първите емигранти. През далечната 1812 година правителството на Първия Триумвират приема да предложи «непосредствена защита на лицата от всички народности и техните семейства, които желаят да установят местожителството си на територията на страната.»

Мотивацията за празника е да покаже ползата, която дава емиграцията, както и да утвърди убеждението, че Аржентина е нация на отворените врати и на уважение към емигрантите така, както е посочено и в преамбюла на нейната Конституция.

От 1880 година страната е залята от вълни пристигащи, главно испанци и италианци, и в по-малка степен руснаци, французи, поляци, сирийци и арменци, които, без да знаят точно къде отиват и какво ги очаква, са изкушени от възможността за по-добра съдба, отколкото Европа или родните им места им предлагат в този момент. Икономически, социални и политически фактори се преплитат, отчасти обяснявайки това движение към Америка.

След 1930 година в Аржентина се осъществява една много важна и непрекъсната вътрешна миграция. Това събитие първоначално е свързано с края на агроекспортния модел като стратегия за икономически растеж, но също така и с нарастващия процес на индустриализация.

В наши дни аржентинското общество продължава да приема емигранти. Това са всички онези, които пристигат в страната, за да се установят за постоянно, без значение дали са от други градове, провинции или държави.

Днес, след почти два века постоянна емиграция, различните общности съжителстват в хармония. Прииждането на хора винаги е присъствало в историята на тази страна, почти от началото на обособяването й като свободна и независима нация.

Може да се каже, че Аржентина дължи своето развитие в голяма степен на емигрантите, които били принудени от обстоятелствата да напуснат родните си места с куфар, пълен с надежда. Поради тази причина мотивът да се празнува Деня на емигранта служи да се култивират и развиват традициите на различните общности, обитаващи нейната земя. Където съществува сплав от различни раси, които образуват общество с изключително културно богатство. И където плурализмът и съвместното съжителство, в своето разнообразие, са превърнати в емблематични ценности.

Битката при Вуелта де Облигадо се провежда на 20 ноември 1845 г. във водите на река Парана, на десния й бряг и на север от провинция Буенос Айрес, в един участък, където реката се стеснява и прави завой, известен като Вуелта де Облигадо.

Тази битка се води през 1845 г., когато Великобритания и Франция, двете най-големи икономически, политически и военни сили за момента се обединяват, за да атакуват Аржентина, която по това време е управлявана от губернатора на Буенос Айрес – Хуан Мануел де Росас.

Целта на инвазията има икономически и политически характер: разширяване на техните пазари, както и осигуряване независимостта на Кориентес, Ентре Риос и това, което днес е Мисионес, с цел да се образува нова държава, наречена «Република Месопотамия», което би смалило и отслабило Аржентина и би превърнало Парана в международна река за свободно корабоплаване.

Точно в този момент, в най-тясната извивка на широката река смелите защитници решават да “оковат” реката, за да защитят територията си. Те дават изключителен отпор в една неравна битка с най-мощните сили на земята по онова време. Стратегията, използвана от генерал Росас и генерал Мансиша се увенчава с успех, принуждавайки великите сили да капитулират и да приемат условията, поставени от Аржентина. Благодарение на тази епопея, не само крайбрежните провинции, но и река Парана остават част от аржентинската територия.

Исторически погледнато, битката при Вуелта де Облигадо е най-важната победа в борбата за утвърждаване и зачитане на суверенитета на Аржентина.

Една любопитна подробност – тази битка може да се види и на банкнотите в обръщение от 20 песос.  На едната й страна е изобразен портретът на Хуан Мануел де Росас, а от другата – сцена от самата битка.

Аржентинското знаме е създадено от Мануел Белграно и за първи път е развято на 27 февруари 1812 година в Росарио, провинция Санта Фе, където днес се издига внушителен монумент посветен на знамето. В разгара на борбата за независимост на Обединените провинции от Рио де ла Плата, Белграно решава за създаването на знамето да използва цветовете на кокардата – небесносиньо и бяло.

След обявяването на независимостта на 9 юли 1816 година, бяло-синият флаг е приет като символ от Конгреса на 20 юли. На 25 февруари 1818 година по решение на Конгреса на знамето е добавено и слънцето.

На 8 юни 1938 година, с одобрението на Конгреса, тогавашния президент на Аржентина – Роберто M. Ортис обявява 20 юни като ден на националното знаме и национален празник в чест на Мануел Белграно, починал на 20 юни 1820 година.

Националният флаг се състои се от три хоризонтални ивици с еднакъв размер, като цветът на горната и долната ивица е небесносин, а централната е бяла; в центъра е изобразено златистожълто слънце.

Честването на Великден е една възможност, предлагана от календара така, че хората да могат да преоткрият своята вяра или просто да отпразнуват радостта от живота. Религиозните събития започват в четвъртък и завършват в неделя. Вярващите присъстват на ритуалите в църквите, купуват и подаряват маслинови клонки или посещават различни шествия, пресъздаващи Пътя към Голгота. По този начин се отбелязва една много важна дата за католиците.

В Аржентина всеки Свети четвъртък от десет часа сутринта се отслужва Света литургия в Градската катедрала. Така се дава началото на трите празнични дни от Страстната седмица, които предхождат Великден. В церемонията участват всички духовници от епархията в Буенос Айрес – време, в което духовниците подновяват своя свещенически обет, направен в деня на ръкополагането им. Вечерта се извършва литургия, чрез която се напомня за Тайната вечеря на Христос с неговите дванадесет апостоли. По време на литургията свещеникът, който води службата, измива краката на дванадесет възрастни хора, като жест на смирение. На Разпети петък, който е ден на пост и въздържание епископът, който ръководи службата пресъздава Разпъването на кръста на Исус и неговата смърт. В края на деня церемонията показва трудният път към Голгота на площада пред Каса Росада (Президентския дворец) и се обикалят близките храмове. Събота е ден на траур за смъртта на Исус, а в неделя се чества най-големият фестивал на християнството – Възкресението. То е в основата на вярата ни в Исус, в него е надеждата ни за спасението на света. Цялата църква празнува триумфа на Христос над греха.

Честването на Великден също така е и една възможност за гастрономията. Традиционни са великденските шоколадови яйца, шоколадовите зайчета, великденските сладки кръгли хлябове и т.н.

През април 1982 в Южния Атлантик избухва въоръжен конфликт между Аржентина и Великобритания във връзка със спора им за Малвинските острови (наричани от Великобритания Фолклендски острови). В навечерието на войната Аржентина се намира в тежка икономическа криза. Правителството, начело с генерал Леополдо Галтиери, решава да повиши популярността си, като заложи на национализма. На 2 април той издава заповед за нападение на Малвинските острови. Макар и изненадано от нападението, британското правителство незабавно изпраща военни сили, които да възстановят британския контрол. След сблъсъци, довели до загуби и от двете страни, британците надделяват и си връщат островите. На 14 юни аржентинските сили капитулират. Загубата на Аржентина довежда до широки протести срещу военната хунта, които ускоряват падането й. В същото време патриотичната вълна помага на Маргарет Тачър да спечели изборите през 1983 година във Великобритания.

Тази война е с продължителност по-малко от три месеца. Независимо от това, в продължение на години раните от военните действия на Малвинските острови са все още отворени. Аржентина не се отказва и продължава да има претенции на островите да се вее нейният флаг. И макар, че двете държави установиха дипломатически отношения през 1990 г., статутът на тази територия остана неуреден. В наши дни спорът между Аржентина и Великобритания за суверенитета на разположените в Южния Атлантик острови трябва да се реши чрез преговори.

Майската революция сваля от власт вицекраля Балтазар Идалго де Cиснерос и го заменя с хунта (Примера хунта). Промяната не се ограничава само до формата на управление — революцията започва процес на преход от абсолютна монархия към република, в съответствие с тогавашните идеи от епохата на Просвещението. Обсъждани били и други варианти – като конституционна монархия или регентство. Вицекралството е преименувано на Обединени провинции от Рио де ла Плата.

Първите военни кампании които водят Мануел Белграно и Хуан Хосе Кастели са срещу роялистите. Хунтата, след нейното разширение (Хунта Гранде), е заменена от Първия триумвират. Няколко години по-късно той е заменен от Втория триумвират. Свикано е Събранието от 1813 год., с цел обявяването на независимост и създаване на конституция. Събранието обаче не извършва нито едно от двете неща, а заменя триумвиратите с едноличен държавен глава, който се превръща във върховен ръководител на Обединените провинции от Рио де ла Плата.

На 9-ти юли 1816 год. е провъзгласена независимостта на Аржентина от кралство Испания. Генерал Хосе Франсиско де Сан Мартин /1778-1850/ е аржентински военен деец, чиито кампании са решаващи за независимостта на Аржентина, Чили и Перу. Заедно със Симон Боливар е смятан за най-изтъкнатият Освободител на Южна Америка от испанска колониална зависимост.

Декларацията за независимостта на Аржентина е обявена на конгреса, състоял се в град Тукуман, влизащ в пределите на тогавашните Обединени провинции от Рио де ла Плата. С тази декларация официално се скъсва с политическата зависимост от испанската монархия, както и от всяко друго чуждо владичество. Независимостта е обявена във вторник, 09 юли 1816 год. в къщата, собственост на Франсиска Базан де Лагуна, обявена впоследствие за национален исторически паметник.

Декларацията за независимост е подписана от всички участници в конгреса. Тя е преведена на езика кечуа и аймара, за да може да се запознае с нея и коренното население.